нещо за четене...........

Здравейте нестандартно мислещи люде.
Дори и за пет минутки да сте "отбили" при нас, дори и да не сте пожелали да станете част от нас, времето ви тук ще спре, докато отпочинете напълно и продължите пътя си........
До тогава можете да се забавлявате с ваша помощ, като напишете мислите си, или като прочетете оставеното за вас от членовете на този клуб!
За да пишете, трябва да се регистрирате. Бланките за записване, са още на входа А за да си почивате четейки, дори и регистрирането ви отпада.
Тук, всеки е добре дошъл!
А за развлечение аз ви предлагам ето такива размисли прочетени в интернет-океана.
*
* *
Понякога си мечтая за обширна и пълна с хора къща от Златния век, построена солидно, без всякакви украси, която да се състои от едно-единствено помещение: просторна, съвсем семпла зала, неизмазана и без таван, само с голи греди, които поддържат над главите на обитателите сякаш снижено небе – закрила от дъжд и сняг; където трегерите като крал и кралица приемат почитанието ти, след като си поздравил на прага поваления Сатурн от вече отминала династия; къща като пещера, в която, за да съзреш покрива, трябва да вдигнеш факла, завързана на върлина; където едни могат да живеят в комина, други в прозоречните ниши, едни на пейки, други в ъглите на залата, а на когото му доставя удоволствие – дори на гредите горе при паяците; мечтая си за къща, в която да се влиза още с отварянето на външната врата; в която умореният пътник може да се измие, нахрани, разговори и наспи, без да се нуждае да ходи другаде: къща, в която с радост да се подслониш в бурна нощ; къща, в която има всичко за дома и нищо за домакинството; в която с един поглед се обхващат всички домашни съкровища, а всичко необходимо на човека виси на своята кукичка; къща, която е едновременно кухня, килер, гостна, спалня, склад и таван; в която може да се види нещо тъй необходимо като бъчва или стълба и нещо тъй удобно като долап; в която можеш да слушаш кипенето на чайника, да приветстваш огъня, приготвящ обяда ти, и фурната, печаща хляба ти; в която най-необходимите мебели и домакински прибори са главната украса; в която се простира прането, огънят не се гаси, а прислугата не се изпъжда; в която може да те помолят да се отместиш, та готвачът да вдигне капака на избата и да слезе долу, тъй че не е нужно да тупаш с крак, за да разбереш дали под тебе е твърда земя или кухо. Къща, която като птиче гнездо е цялата на показ отвътре и е невъзможно да влезеш през предната врата и да излезеш през задната, без да срещнеш някой от обитателите й; в която на госта се предоставя цялото пространство, а не отделна стая върху осминка от него с пожеланието “да се чувства като у дома си”. В наше време един домакин не допуска госта си до своето огнище, а заръчва на зидаря да му съзида специално огнище някъде в коридора; гостоприемството е сведено до умението да държиш госта си на възможно най-голямо разстояние. Приготвянето на храната е забулено в някаква тайна, сякаш се опитват да те отровят. Давам си сметка, че съм бил в много гостни, от които лесно са ме провождали до изхода, но едва ли съм бивал в много домове. Ако в къща като тая, която писах, живееха скромно крал и кралица, с радост бих ги навестил и в старите си дрехи, стига да ми е на път; попадна ли обаче в някой от днешните дворци, единственото ми желание би било час по-скоро да му обърна гръб.

В нашите гостни самият език губи силата си и се изражда в безсмислен брътвеж – толкова отдалечен от неговите символи е живота ни, метафорите и изобщо тропите простъргват изкуствено като колелцата на масичката за сервиране, с други думи, гостните са твърде отдалечени от кухните и работилниците. Често самото хранене е сведено до притча за храненето. Излиза, че единствен дивакът живее достатъчо близко до Природата и Истината, за да черпи от тях тропи. Как ученият, насочил мислите си далеч към Северозападните територии или към остров Ман, ще може да разбере парламентът на кухнята?


ХЕНРИ ДЕЙВИД ТОРО

ОБЯВА

Момо Капор

web

Търси се тетрадка по всичкология. Една дебела тетрадка баница, която някога, отдавна, наричахме тетрадка по всичкология. Всичкология! Прекрасна дума. На нейните страници са походите на Цезар, левите и десни притоци на Сена, неправилни глаголи, изсушени иглики и уравнения с три неизвестни. Тук са нашите първи стихове, тук тренирахме подписа си, изчислявахме оценките си на края на годината, тук двеста пъти е написано името на онзи, в когото сме влюбени и веднага след това наказание - двеста и петдесет пъти изписано изречението “Не се кичи с чужда слава!” Драсканици в полето, петна от закуската, тайни, игри на морски шах, разлято мастило (следи от сълзи), цитати и диктовки, тук е любовта... Повечето от нас завършиха само с тази едничка тетрадка по всичкология, която лесно се побираше в левия джоб на палтото. В парка седяхме върху нея, а на пролет, през големите междучасия, когато тревата беше още влажна, се замеряхме, или пък я държехме над главите си вместо чадър, докато все още умеехме да тичаме под дъжда. Сякаш и тогава знаехме, че животът не е само един предмет и че не може да се побере в една-единствена тетрадка, на която е написано “История”. А може би този живот най-удобно се чувстваше в оная стара тетрадка по всичкология, която някак, хей така, незабелязано изгубихме, и която издирваме в тази обява.

СТЪПКИ

Момо Капор

Не е необходимо да си кой знае колко умно дете (а аз бях изключително бебе), та веднага щом отвориш очи да не се досетиш, че хората вървят изправени на два крака. Обаче на мен ми беше много приятно да си лежа. А и днес съм склонен да твърдя, че лежането е много по-естествена поза на човешкото тяло, отколкото стоенето или ходенето. И така, до третата си година се правех, че нищо не разбирам и че изобщо не забелязвам как моите родители се мъчат да ме изправят и да ме накарат да тръгна. Чудя се защо толкова настояваха за това. Когато ме вдигаха на крака, аз моментално се сгромолясвах и лягах или в най-добрия случай сядях. Като че и тогава усещах, че след време в живота ще имам много по-малка възможност за излежаване, отколкото през детството. Какво ли не правеха нещастниците, само и само да проходя! Изправяха ме и ме оставяха да стоя, а те се отдалечаваха, протягаха ръце към мен и казваха: “Ела, ела при мама и тати!” Само ако знаеха колко са смешни! Клатушках се известно време, като че имам проблеми с вестибулацията и изведнъж сядах. Добре знаех, че щом проходя, край на возенето в количка и носенето на ръце!

Но не щеш ли, на петгодишна възраст, и аз не знам какво ми стана, навярно някаква мистериозна любов към крачещото човечество ме обзе, взех, че проходих! Закрачих доста уверено, което толкова въодушеви горките ми родители, че не можах да превъзмогна изненадата им. Аплодисментите все пак са си аплодисменти! Така се главозамаях от способността си да ходя, че едва се сдържах и май започнах да правя и някакви танцови стъпки. Но, за съжаление, замайването ми трая кратко. Посред едно завъртане, в центъра на стаята, се окопитих, и с ужас осъзнах, че остатъка от живота си трябва да прекарам на крака, като всички смъртни. Но връщане назад нямаше. Тръгнах! Сбогом, сладко излежаване!

Стоян Гяуров представя трима от класиците на модерната англоезична поезия, за да ни напомни, че освен едно трудно изкуство поезията е преди всичко радост:

Елизабет Бишоп, Уистън Хю Одън, Робърт Фрост. Одън и Фрост са познати имена за четящата публика - но Бишоп? Защо и тя? Отговорът е прост: защото Елизабет Бишоп е поет със запазено място в канона на модерната поезия. Или според разгърнатото определение на българския й преводач Димитър Кенаров: “Защото тя е една от най-важните фигури в американската поезия от втората половина на 20 в., застанала на моста между късния модернизъм и най-съвременните литературни течения; защото стихотворенията й са елегантни, чувствени, нестандартно ритмични, ерудирани, разнообразни като форма и стил, благословени с тънко чувство за хумор; и защото поезията й е изключително четивна.”

…

Долу, край водата, там където
издърпват лодките по дълга рампа,
тънки сребристи дървени трупи
лежат хоризонтално,
напречно на сивите камъни, надолу, надолу,
на интервали от четири, пет стъпки.



Студена, тъмна, дълбока и съвършено кристална,
стихия, непоносима за смъртни,
за риби и тюлени... Наблюдавах един тюлен
няколко вечери подред.
Любопитстваше. Привличаше го музиката;
и той като мен - привърженик на пълното потапяне,
и ето защо му пеех баптистки химни.
Изпях му също "Непоклатима крепост е нашият Бог."
Той се подаде на повърхността и ме погледна
втренчено, като клатеше глава.
После изчезна, после изведнъж изплува
почти на същото място и сякаш сви рамене,
като че това беше в разрез с принципите му.
Студена, тъмна, дълбока и съвършено кристална,
кристалната, сива, ледена вода... Някъде зад нас
се издигат величествените достолепни борове.
Синкави, подобно сенките си,
милион коледни елхи
в очакване на Коледа. Водата е като увиснала
над облите сиви и синьо-сиви камъни.
Виждала съм го отново и отново, същото море,
плавно и равнодушно полюшващо се над камъните,
ледено и свободно над камъните,
над камъните и над света.
Ако си потопиш ръката,
мигом ще те заболи китката,
костите ще те заболят и ръката ти ще пламне,
все едно водата е преобразование на огън,
който се храни с камъни и гори с тъмен сив пламък.
Ако отпиеш, първо ще усетиш горчивина,
после соленост, после езикът ти ще се опари.
Така си представяме познанието:
тъмно, солено, кристално, подвижно, напълно свободно,
извлечено от студената неумолима уста
на света, изсмукано от каменните му гърди
навеки, тече и изтича, и доколкото
познанието ни е исторично, то тече и се оттича.



Откъс от стихотворението “Край рибарските складове”.



Елизабет Бишоп се ражда през 1911, но още съвсем малка изгубва първо баща си, а после майка си, настанена завинаги в психиатрична клиника, и израства при баби и дядовци в сравнително охолство. През 30-те години живее известно време в Европа, а след това във Флорида, където през 1946 излиза първата й стихосбирка. Сприятелява се с поета Робърт Лоуел, но за разлика от него избягва всякакъв психологизъм, концентрирайки се върху възприятията от физическия свят.



Известна с манията си за прецизност, Бишоп често прекарва години, работейки върху едно-единствено стихотворение. Нейните творби могат да бъдат четени и като едва прикрит израз на отчуждението й като сирак, жена и лесбийка, като човек без корени, страдащ от депресии и алкохолизъм.



През 1951 тя се установява в Бразилия, където живее дълги години, намирайки сигурност и любов в лицето на Лота де Маседо Суареш. След самоубийството на приятелката си, Елизабет Бишоп се завръща в САЩ и в 1976, три години преди смъртта си, издава последната си стихосбирка “География ІІІ”, считана за връх в нейното малко по обем творчество. От тази сбирка е стихотворението «Едно изкуство»:



Изкуството да губиш е лесноусвоимо;

Толкова вещи се изгубват без следа,

Но загубата им не е непоносима.



Губи по нещо често. Много не мисли му,

ако си загубиш времето или ключа.

Изкуството да губиш е лесноусвоимо.



Свикни да губиш бързо всичко, което имаш:

накъде си тръгнал, лични имена, места.

Повярвай, загубата им е поносима.



Часовникът на майка ми изчезна. Без дим

и предпоследната ми къща изгоря.

Изкуството да губиш е лесноусвоимо.



Два града прелестни изгубих и родина,

две реки, и континент, и няколко села.

Липсват ми, но липсата е поносима.



- Дори когато те загубих (ръце любими,

весел глас), не ще излъжа, ако изрека:

изкуството да губиш е лесноусвоимо,

макар и да е (Напиши сега!) непоносимо.



Спомняте си, разбира се, филма “Четири сватби и едно погребение”. Тогава може би си спомняте и епизода с погребението и онова великолепно стихотворение, което Матю прочете за покойния си приятел Гарет:



Часовниците всички спрете, телефона изключете,

а кучето да спре да лай - с кокал тлъст го залъжете;

нека пианото утихне и под барабани приглушени

ковчега изнесете; да дойдат всички опечалени.



Нека аероплани над нас надават жален вой

и пишат на небето думите: “Мъртъв е той”.

На гърдите на бели гълъби траурни ленти сложете,

а регулировчиците в черни ръкавици облечете.



Той бе за мен север и юг, изток и запад мой,

моят работен ден и моят неделен покой;

мое слънце, моя нощ, мой разговор и мой стих.

Мислех, че любовта ще бъде вечна. Сгреших.



Не искам вече звездите - всички изгасете,

луната покрийте и слънцето махнете.

Гората изсечете, а после източете океана,

защото смисъл за мене вече в нищо няма.



“Погребален блус” от Уистън Хю Одън – роден в Англия, живял в Америка и умрял през 1973 в Австрия; социалист, фройдист, хомоксексуалист, после християнин и консерватор, но преди всичко – най-големият английски поет на миналия век.



Одън е ценен за виртуозната си писателска техника и владеенето на всички възможни стихотворни форми; за тематичната широта на творчеството си, включващо елементи от популярната култура, политиката и разговорната реч, както и за своя огромен интелект, черпещ както от извора на хуманитарната, така и на научната култура:



ПО-ЛЮБЯЩИЯТ

Гледайки звездите, ми е ясно като ден,
че на тях въобще не им пука за мен,
но на света най-малките ни врагове
са безразличните хора и зверове.

Какво ако звездите ни пращат любов,
а ний сме равнодушни към техния зов?
Няма ли равностойна обич между нас,
нека по-любящият тогава бъда аз.

Имам, мисля, чувства романтични
към звездите, толкоз апатични,
и мога сега да кажа без страх:
"Пред дните аз звездите избрах."

Ако някога звездите изчезнат от света,
празното небе ще се науча да чета,
ще се слея с пълния му върховен мрак,
дори години да са ми нужни чак.



“Поезията е това, което се губи при превода”, казва Робърт Фрост. Сякаш в потвърждение на думите му, българските преводи на неговите стихове са най-слабите от работите на всички поети, включени в това предаване. И все пак, онова, което остава, е достатъчно, за да се разбере защо, когато умира през 1963, Робърт Фрост е най-популярният и най-често цитиран американски поет, четирикратен лауреат на Наградата Пулицър:



ВРАТАТА БЕЗ КЛЮЧАЛКА

След много години,
Накрая чух почукване,
И се сетих за вратата
Без ключалка за заключване.

Духнах свещта,
На пръсти по пода стигнах,
И две ръце в молитва
Към вратата вдигнах.

Но почука се отново.
Прозорецът ми бе широк;
Качих се на перваза
И излязох вън със скок.

Обратно през прозореца
Аз викнах: "Влезте"
Вие който
На вратата днес сте.

Почукване аз чаках
От клетка да избягам
По света се крия
С годините си лягам.



Лириката на Робърт Фрост е свързана с живота на село и с природата, но е далеч от всичко пасторално. Напротив, от заобикалящия го пейзаж Фрост извлича метафизична дълбочина и прозрения в човешкото съществуване, надхвърлящи място и време. Тъкмо в годините, когато модернизмът е в апогея си, той постига това без да прибягва до каквито и да било експерименти с езика или формата, гледайки с подозрение дори на белия стих:



ОГЪН И ЛЕД


Някои казват, че светът ще свърши в огън.
Други казват - в лед.
Заради страстта, която съм изпитал, мога
да се съглася веднага с версията с огън.

Но ако ще се умира два пъти подред,
мисля, виждал съм достатъчно омраза,
за да кажа, че и версията с лед
става за проказа
и унищожение навред.



Своите теми Фрост намира в ежедневието, заявявайки, че не обича да пише за нещо, което не вижда. Поради връзката му със селския живот, поетът твърде прибързано бе поставен в ъгъла на пуританския консерватизъм. Но това е недоразумение, тъй като подобно на всяко друго велико творчество и неговото излиза от собствения си контекст - то не е обърнато назад, а е безвременно. “Както всички добри стихотворения, и неговите започват у дома, но както само най-добрите - отвеждат навсякъде”, отбелязва критикът Марк Ван Дорън. Самият Фрост го е казал по-земно: “Стихотворението трябва да започва с радост и да завършва с мъдрост.” Тази привидно проста философия е залегнала в основата и на “Пътят, по който не тръгнах”, навярно най-известното стихотворение на Робърт Фрост, с което приключва нашата малка поетическа среща на високо равнище:



ПЪТЯТ, ПО КОЙТО НЕ ТРЪГНАХ



Пътят се разделяше надве насред пожълтялата гора,

и, изпълнен със съжаление, че не мога да тръгна и по двата

и пак да бъда само един пътник , аз дълго се взирах,

докъдето погледът ми стигаше,

до мястото, където пътят правеше завой.



А после тръгнах по другия;

той изглеждаше също толкова добър,

тревист и неутъпкан,

също като първия.



И двата пътя тази сутрин

бяха застлани с окапали листа.

О, аз вървях по избрания от мен път цял ден !

Съмнявах се, че някога щях да се върна обратно.



Един ден след години много

щях да разказвам за този случай -

как пътят се бе разделил на две в гората,

как бях поел по по-малко отъпкания,

и как това бе променило всичко.

One art

The art of losing isn’t hard to master;
so many things seem filled with the intent
to be lost that their loss is no disaster.

Lose something every day. Accept the fluster
of lost door keys, the hour badly spent.
The art of losing isn’t hard to master.

Then practice losing farther, losing faster:
places, and names, and where it was you meant
to travel. None of these will bring disaster.

I lost my mother’s watch. And look! my last, or
next-to-last, of three loved houses went.
The art of losing isn’t hard to master.

I lost two cities, lovely ones. And, vaster,
some realms I owned, two rivers, a continent.
I miss them, but it wasn’t a disaster.

---Even losing you (the joking voice, a gesture
I love) I shan’t have lied. It’s evident
the art of losing’s not too hard to master
though it may look like (Write it!) like disaster.

Elizabeth Bishop

Бележки от индийския тефтер



Румяна Чолакова

На Санди, Андро и Емилия Марини




Център на духовния живот в Индия са автобусите. Няма пътник, който да не се моли горещо да слезе жив. Автобусът представлява огромно желязно съоръжение, боядисано в синьо-сиво и украсено точно както нашите цигани си украсяват конете - с пискюли, мъниста и златни гирлянди. Понякога отзад загадъчно виси детска обувчица. Отстрани автобусът е обилно оповръщан с леща - водачът никога не спира, ако ще пътникът да мре, а основната храна на простолюдието е лещата.

Индийските шофьори се движат по вдъхновение, няма следи от пътна полиция и пътни знаци - всъщност видях един, на който пишеше: "Карай бавно, животът, който ще спасиш, може и да е твоят собствен" - много необходимо предупреждение, но никой не го приемаше сериозно. Основно занимание на водачите е да карат един срещу друг, докато на някой не му издържат нервите и кривне - тогава се разминават на една боя разстояние, а молитвените броеници тракат по-силно от всякога. Случва се водачът да пафка хашиш през цялото време, а помощникът му - кондуктор и голям разпоредник - да е видимо пиян. Кондукторът най-обича да надува една голяма свирка без никакъв смисъл и ритъм. Изглежда просто много му се свири. Няма краен брой индийци, които могат да седнат на седалка за двама, винаги им се струва, че може още един да се вдене в навалицата. И тъй като обикновено се пътува с часове, за почивка се спира под едни найлонови навеси, наричани пътни ресторанти.

В Индия се създава впечатление, че една част от населението живее в дворци, подобни на Тадж Махал, а другата - около 98% - безгрижно обитава едно кално поднайлонно пространство, за което в западните езици няма думи. По-интересното е, че храната под навеса е много вкусна. Това, разбира се, се прояснява към десетия индийски ден, когато си погледнал много дълбоко в бездната на собственото си безсилие, затворил си очи за хигиената и си се научил, че това, което за индиеца е "малко люто", за целия останал свят е огън и сълзи. В пътните ресторанти е много важно да не сваляш очи от водача. Дали от лютото или по навик, но той често скача във возилото без предупреждение и отпрашва на часа. Има много истории за влюбени, разделени по волята на всемогъщия шофьор, който рязко потегля в нощта и Тя умира от любовна мъка в Раджастан, а Той се капичва още в автобуса. Мерките за сигурност също са от интересен характер - в Хималаите пътищата са тесни и лоши, а пропастите - хималайски. За да се осигури безопасността, преди някои особено опасни проходи се спира, водачът се моли на едно килимче, а на всички пътници се дава по нещо сладичко за последно. Мили хора. Но иначе са железни. Един приятел беше ходил в Пакистан и каза, че автобусът пред техния паднал в пропастта, а те дори не спрели. То няма и смисъл, въпреки че ако се обърне на равното, остават живи. Знам за един сърбин, който три пъти се е обръщал и продължава да пътува.

Войната в Югославия беше изхвърлила доста хора от там в Индия. Най ми хареса Сретен, наричан от своите приятели "Цар". Роден в Босна, с майка хърватка и баща сърбин. Като се задала войната, Цар избягал в Германия, но там имал много неприятности, които започнали с емигрантските власти. Накарали го да попълни някакъв формуляр и той в графата "народност" написал, че е югославянин. Те му казали, че няма такава държава, той им казал, че не вижда какъв друг да е, те пак му казали, че няма такава народност, той им казал, че е точно от тази, те му казали да напише някаква друга и той написал опел "Кадет". С такива хрумвания беше докарал работата до манастира в Индия, където се замонашил, показвайки пълно невежество в областта на самопознанието. Кротувал като монах около три месеца, после подгонил една тибетка и когато тя му обърнала внимание на монашеството, той рекъл: "Е, айде сега, нали аз съм мъжко, а ти си женско!" Така свършила духовната му кариера, скоро свършили и парите и той се впуснал в рискованата авантюра да меси и продава хляб. Междувременно се оказало, че един индийски адвокат така се е погрижил за делата му, че визата му е изтекла, а понеже посолство на Опелкадетия няма, Сретен не може да напусне Индия никога. Докато търгувал под табелата "Босненски хляб", той се запознал с една американка, тя се влюбила в него и се оженили. Един приятел разправяше как го видял да ходи просветнал след сватбата и да вика "И чьорава кошка найде зърно!" Американката обаче нещо истерясала, влюбила се в друг и отгърмяла към Хаваите. Цар кроеше безумни планове да прекоси индийско-пакистанската граница с парашута на един швейцарец, който изучаваше класическата тибетска медицина в съвременен десетдневен курс и се спускаше от хималайските баири с парашут за летене. Идеята беше да прелети Цар през границата с парашута, швейцарецът да си мине редовно със своя паспорт и после бързо да се сменят. Липсващото звено беше как да обяснят на граничарите, че току-що прелетелият с парашут има току-що турен печат на границата. Накрая Цар успя да иде в Непал, прати картичка от Катманду, че се измъкнал от Индия и после изчезна. Често се моля да е жив и здрав, беше много свестен опел "Кадет".

В Дарамсала, където сега е седалището на Далай Лама и тибетското правителство в изгнание, имаше бая шарен свят, но най-интересни ми бяха тибетците - те излъчват мекота и спокойствие, които са за завиждане. Напълно е възможно тия впечатления да са ми от липсата на език, на който да чуя тяхната невроза, но това бяха наистина много усмихнати хора. Имах един приятел на име Нима (означава "Слънце" на тибетски) и той наистина беше слънце. Живееше в стайче, тясно дори за дребен човек като него. Там пристигна и приятелката му - не по-малко усмихната и, слава богу, също мъничка. За капак си осиновиха едно ококорено непалче. Нима ми се похвали един ден, че малкият му казал "татко" и докато разказваше подробности, лицето му така сияеше, че после доста време мислех за особената мизерия на нашето време, която се нарича "висок жизнен стандарт". Колкото и тибетската ортодоксия да е премляла будизма, може би все пак има голямо значение това, че единствената идеология, за която тия хора са чували, се изразява с простичките думи: "Прави добро, не прави зло и пречиствай душата си. Това е учението на всички Буди." Този надпис може да се прочете във всички ресторанти и кафенета в Дарамсала. Не е като да пораснеш сред написани в червено закани срещу класовия враг или в хватката на комерсиалната реклама.

Във вътрешните индийски авиолинии има правостоящи. Не можах да го проверя лично, защото имаше само един самолет близо до Дарамсала, но той много често се развалял. Слава богу, проблемите са на земята, защото все пак самолетът лети от време на време до Делхи с правостоящите барабар. Няма начин да не си религиозен в Индия - там управлява само Бог, Съдбата, Кармата - човешките същества не поемат отговорности и се подчиняват на импулсите си. Е, не съвсем, обикновено се удържат в рамките на прочутата индийска религиозна толерантност. Много се смях с историята на една англичанка, която с ужас видяла как рикшата, в която пътувала, се носи право към една крава. Тя изкрещяла и шофьорът се събудил с въпроса: "Мадам индуистка ли е?" "Не!"- отвърнала англичанката и пробуденият шофьор с чисто сърце се натресъл в невинното животно. Така импулсивното движение напосоки било съчетано с голямо уважение към евентуалната религия на чужденката.

Влаковете също се движат слепешката. На гарата във Варанаси чакахме нашия влак осем часа и половина, останалите закъсняваха средно по три, един изобщо не тръгна, а най-интересното беше, че някакъв беше тръгнал и се беше загубил. Не можеха да намерят горкото влакче никъде и съобщаваха, че се движи с неопределено закъснение и като го намерят, веднага ще ни кажат. Май и самолетите ги губят периодически, защото преди да излетим от Делхи три пъти ни караха на летището и три пъти ни връщаха, тъй като не разбрали, че самолетът ни тръгнал пълен от Бангладеш и няма свободни места. Индийското представителство на някога съветския "Аерофлот" е стигнало висоти на корупция, немислими дори за обръгналия българин. Очевидно местните служители взимат на ръка колкото могат от световните далавераджии, които вършеят из Азия, и оставят "Аерофлот" да плаща неустойки и хотели на всички артисващи. На мене ми плащаха два дни стая и храна в един от най-скъпите хотели в Делхи, а това е повече от един билет - хотелът беше по-добър от нашия Шератон и имаше неописуемо, невероятно, немислимо вкусна храна. Ако не ни будеха непрекъснато по нощите да ни карат до летището и пак да ни връщат, защото не са разбрали има ли пилот в самолета, щеше да е прекрасно. Накрая все пак ни превозиха до Москва, но там не ни качиха на самолета на "Балкан", защото билетите ни били за "Аерофлот" - настаниха ни да преспим в Новотела на Шереметиево, а на другия ден пак ни качиха на "Балкан", но вече имаше снежна буря, излитането се забави, а руските чиновници ме бяха докарали до мерак да легна в снега и да не стана. Само че в Русия не ми се остава и умряла, та някак се прибрах. Както казват Илф и Петров - нищо не си измисляме, ако си измисляхме, можеше да е и по-смешно.

В самолета на отиване към Индия се получи много задушевна атмосфера - всички се напиха, всички пушеха, тоалетните бяха като на нашенска автогара, на снежнобелите покривчици на седалките в първа класа стърчаха крака в черни чорапи и за капак се приземихме така, че всички пищяха и повръщаха - непринудена работа. В самолета на връщане всичко беше подредено и навреме - европейска скука, която неочаквано провокира спомени за пътуването с влак в Индия. Влаковете са огромни, няма купета, а вагонът е разпределен на сепарета с по 6 кушета. Трябва да се бориш за мястото си с нокти и зъби, защото малко да заспиш и се събуждаш с дълбоко спящи хора, налягали около тебе и по тебе. За индиеца е шега работа да се събере на място колкото детска носна кърпичка и да покани и друг да си правят компания. Така че като видиш каква навалица се е образувала на твоето място докато си дремал, първо се облещваш, а после стискаш очи и се опитваш да заспиш с молитва - човекът, който кротко е полегнал в скута ти, да не е прокажен. То не може и много да се спи, защото кипи търговия. Предлагат се чай, кафе, сладки, сандвичи, тютюн за дъвчене, плодове, ориз, лъскане на обувки и чистене на уши. Тая последната услуга трудно я схванах. Вероятно заради невежи чужденци като мене чистачът си водеше манекен, върху когото показваше своите умения. Навиваше мръсен памук на един ръждив шиш и почистваше ухото на живия манекен, който обелваше очи и доволно стенеше. Казват че имало и налбанти, които предлагат да ти сложат зъби в желан размер (а може би и цвят), но аз не ги видях.

Ако измисляхме, можеше да е и по-смешно.

ДИВАЦИ И ВАРВАРИ

В есето си Уеднаквяванито на света Стефан Цвайг пише,че най-страшното
нещо е"...премахването на индивидуалните различия,дори и във външното.
Не безнаказано всички хора са облечени еднакво,жените са еднакво
нагласени,напудрени и начервени,еднообразието прониква и навътре.
Лицата започват да си приличат заради еднакви страсти,телата поради
еднакъв спорт(и храна),духовете се уеднаквяват чрез сродни интереси.
създава се несъзнателна еднаквост на душите,масова душа чрез засилен
интерес към унифициране..."

Аз ви казвам - спасете диващината.Планетата е населена от индианци,
които изчезват заради цивилизования лов на бизони.Светът се кланя
на една единствена богиня,тя се казва Унифицирана Хигиена и тази зла
жена изяжда всичко различно от нея,създавайки модерни чудовища.
Тя създава нова вяра,която изглежда достъпна и правилна,но съсипва
шаренията,божествената пъзелна шарения,от която са направени човекът
и светът.Диваците няма да ви убият с болестите си - вие ще ги
унищожите с цивилизацията си.Варварите няма да унищожат Рим,
по-вероятно е вие да успеете да гримирате варварките и да ги
изнасилите.Докато правите това,през цялото време ще крещите,че"Рим е
застрашен!", и ще лъжете,че е така.Застрашени са единствено последните
острови от диващина и варварщина.И те трябва да бъдат запазени.На
всяка цена.

Стефан Цвайг:"...от Америка идва тази страхотна вълна на еднообразие,
тя дава на всеки човек едно и също - една и съща дреха за тялото,една
и съща книга в ръката,една и съща автоматична писалка между пръстите,
един и същи разговор на устните и един и същи автомобил наместо нозете.

В село Света Петка,в Родопите,се намира Ресторантът на края на
Вселената,но не такъв,какъвто го описва Дъглас Адамс.Такъв е какъвто
винаги съм си го представял.Целият ресторант се намира в една УАЗ-ка,
организирана по следния начин-на седалката на шофъора е настанена
каймата за кюфтетата,кофа с тънки телешки пържоли,овъртолени в лук и
марината,а на седалката до шофъора са торби нарязани меки хлябове и
една везна.Просто в предната част на УАЗ-ката се намира същинският
ресторант-има две дървени маси с много къси крачета.На едната маса
сядат клиентите на ресторанта,максимум 3 едри човека или 6 деца,ако
се сбутат.На втората маса,по-близо до кабината на шофъора,се готви-
там е поставена една голяма газова скара,до нея-газова бутилка.Върху
студената част на скарата-тенджера за готовата продукция.В ресторанта
се влиза от две страни-от страничната врата и от задните две врати,
които се отварят като крила.Дъските за сядане са застлани с рунтав
червен козиняк,но от изкуствена материя.
Зад скарата се е настанила Айша-тя е млада помакиня,не говори много,
но се смее зад ръката си срамливо.С ужасна точност и бързина бърка
някъде встрани,омесва кюфтето и го хвърля на скарата.Реди дузина
кюфтета със смайваща бързина-няма време да разбереш дали си мие ръцете
или не.Не си ги мие,бърше ги с амбалажна хартия,но това няма значение,
защото тези кюфтета са по-вкусни от всички неща за ядене в "Риц".
Каймата е само телешка,пържолите също,тук свинско не ядат.Отстрани
на УАЗ-ката са вързани две теленца и мучат.Точно като в Ресторант на
края на Вселената теленцата се опитват да разговарят с клиентите на
УАЗ-ката и да ги убедят,че месото им е прясно и вкусно.
На пейката винаги има хора,това са полски работници,джамбази на добитък
строители,децата от селото,повечето от които са тук само за ваканцията,
иначе живеят в Испания с родителите си-тамошни гастарбайтери.
Те получават и салата,и безалкохолно,и люта чушка.Салатата е от един
леген,покрит с вестник,до Айша,безалкохолното няма етикет,но на вкус
е като старата кооп-кола,а лютите чушки айша вади от джобовете на
бездънната си престилка.Има всичко,заповядайте.
Всяко нещо в този ресторант е произведено от Айша и баща й-месото е от
нейните телета,доматите и лукът са от нейната градина,чушките също.
Всяка вечер бащата на Айша идва,качва се на УАЗ-ката и прибира
ресторанта си на двора,паркира го,за да го изкара пак на сутринта към
10 часа,когато Айша е омесила каймата и начукала пържолите.Проблем са
единствено мухите,които по пладне се опитват да изядат клиентите на
ресторанта,докато клиентите се опитват да изядат няколко кюфтета.За
да реши проблема отчасти,Айша е окачила лепливи ленти мухоловки,с
които разполага всяка уважаваща себе си селска кръчма.

Стефан Цвайг:"...всички модерни открития имат само един смисъл:
едновременност...Това е един вид опиянение,един подбудител на масите,
но едновременно с това и едно отрезвяване на душата,едно опасно
изкушение към пасивност.И тук като при танца,модата и киното,личността
се подчинява на общия вкус,тя не избира вече под диктовката на
вътрешното си същество,а според мнението на един чужд свят..."

Срещнете Хари.Къде можете да го срещнете-в ресторанта УАЗ-ка на края
на Вселената,разбира се в село Света Петка.Той сяда в ресторанта и
казва-искам кюфтета сурови.Ще изчакам защото тия са много препържени.
Аз, казва Хари,ям месото сурово.От малък така го ям.Така го обичам.
Баща ми колеше много добитък и аз от малък така ми даваха да опитвам
сурово месо,направо от ченгела.
Хари се казва Ариф-тук хората имат по две имена-едното за домашна
употреба,другото,когато дойдат гости.
Взе си пет кюфтета,само близнати от горещината на скарата,колкото да
не са кървави, и отиде да строи някаква къща.Строителят,който ядеше
месото сурово,той е наш брат и реална част от моето племе.

Мартин Карбовски
Следва продължение...

ГОРЕЩИ ДУМИ


Случиха се няколко неща едновременно.
Жега е - това е от сезона.Задушно е-това е от липсата на климатици.
Горещо е,защото много остри думи витаят около нас.
Едно момиче написа писмо до Егоист.Бих казал доста горещо писмо.
Бих казал,без да я познавам,че е горещо момиче.Два пъти лично изтривах
думата,която в някои култури е равнозначна на израза "онова клатене,
което продължава живота" и два пъти колегите я връщаха,като ме
убеждаваха,че така трябва.Момичето е искрено и не трябва да бъде
цензурирано.Къде отива добрият тон-хвърлях слюнка аз.После се съгласих,
че ние не искаме да да бъдем цензурирани,а се дразним,когато някой друг
претендира за същото.
Точно по същото време,когато онова момиче е писало онова писмо,депутати
написаха един проектозакон,който иска да ограничи използването на брр..
нека ги кажем - по-смелите думи в медиите.Закон за българския език.
Политиците щели да стимулират данъчно и финансово медиите,които не
употребяват вулгарни думи.И да глобяват непослушните.....
При един такъв закон издателят ни е направо за затвора.
Разбира се, едва ли в медиите е нужно всеки да реди многотиражни,
многопластови и месести псувни.Но има разлика между пошлото и силното.
Един закон няма да удари простаците,но гарантирано ще раздава щамари
на всеки текст,който удря в целта.
Посредствеността винаги успява да се възползва от законите.Всеки един
закон,който ограничава езика,е точно толкова мъртав,колкото и мозъчните
ви клетки,сладки политици.
Думите се раждат всеки ден.Никога вчерашното "обичам те" или "мразя те"
не може да бъде същото.Днес всяко едно стерилно изречение умира в мига,
в който си го изрекъл.То е толкова стойностно,колкото и импотентните
сапунени сериали.Думата е послание,заряд.Ако искаш да кажеш нещо силно,
трябва да стреляш с думите,да удариш целта,да откъртиш сълза,да приковеш
онзи отсреща към мълчанието,към преосмислянето.Колко пъти можеш да чуеш
от един човек "обичам те"?След хилядния път това "обичам те" се
превръща в студен чийзбургер от Макдоналдс.
Колкото по-силни са думите ,толкова повече истина достига до нас.
Какво да крием? Защо да крием? Нали стремежът е към истината.Да мълчим
ли?Да ви сервилничим ли? Силните думи са опасни за властта.Знам как
треперят политиците от силните думи.Събуждат се и първото нещо,което
правят, е не да видят какво добро да свършат,а да прегледат пресата.
ами треперете - ние няма да ви стоплим.Ще искаме да се наслаждаваме на
думите,които отстрелват всеки негодник и милват всяка добра душа.
Думите?Бих флиртувал с тях всеки миг.Бих ги привързвал към себе си
и бих се взривил във всички тези,които искат да ми ги отнемат.Защото
думите са тези,които удължават живота ми,тези които презареждат вярата
ми.
Свободните думи не са добре приети,свободните хора не са желани.





Емил Спахийски
08.2004

Венеция е като Ню Йорк - или се влюбваш в града вмига,в който стъпиш
там,или той става затвор за теб.
Затова не трябва да слушаш никого!преди да посетиш най-приказния град
в Европа.Вероятно ще чуеш,че той е: велик,съборетина,мистичен,прозаичен,
вдъхновяваш,смърдящ,убийствен,потискщ,куул,клаустрофобичен.Всички тези
определения могат да бъдат верни за всеки един човек поотделно,защото
Венеция отразява това,което той чувства.

"Изчезвам зад костюм и
клоунска маска
и никой мислите ми,стъпките,
посоките ми не предсказва.
Така изменчив и със смях
успявам да се впусна лесно
в това, което други забраняват
и охулват.
Да любиш без да влагаш обич..."

Джакомо Казанова


Цялата приказност на града произхожда от две условности:едната-историческа,
другата психологическа.
Първата е урок.Преди 15 века хората,обитаващи материка,са потърсили
убежище от постоянните набези на варварите на островите от венецианската
лагуна.Ако бяха някакви тъпи комплексари,сигурно щяха да си останат
прости рибари.Венецианците обаче явно са били големи оптимисти и
големи непукисти.От една потъваща лагуна те са създали цивилизация,
която е повлияла върху развитието на света.Завладявали са територии,
насаждали са култура в главите на всякакви чуждоземци.Монополизирали
са цялата търговия в Средиземноморието и никога не са допускали в
града да се води война.Договаряли са се с мюсюлмани,с християни,с
Наполеон.По ирония на съдбата градът,вместо да се подчинява на
завоевателите си,ги е пленявал и те,вместо да рушат,са създавали.
Ако отвориш сърцето си и осъзнаеш величието на историята,лесно ще
намериш ключа за втората условност - психологическата.Всъщност тя би
трябвало да бъде наречена "скритата сексуалност на Венеция"
Ако карнавалът в Рио е израз на животинска страст,маскарадът във
Венеция надгражда първичността с безгранично въображение.Традицията,
наследена от римските Сатурниади, е създала една долре работеща
философия.За да се освободиш от горещите си желания,трябва да се
откажеш от самоличността си,от ранга,от задръжките,от всички белези
на социалното животно.Венеция е символ на тази анонимна свобода!
Не случайно през средновековието и в края на 18 векВенеция е любимо
място на аристократите и на монарсите от цяла Европа.Роби и господари
не съществуват,изневяра не съществува,пол не съществува.
И днес Венеция си остава блян за всеки,който иска да прекрачи всякакви
граници,без да е виновен.
Вече съм сигурен,че ако по улиците на Венеция растяха ябълки,Ева
щеше да отвори сергия.Мамка му и Казанова,как ли се е сетил да се
роди тук?


Емил Спахийски

Връзка На Обувката
/Чарлс Буковски/

Една жена,
една спукана гума,
една болест,
едно желание;
страхове пред теб,
страхове така застинали,
че можеш да ги проучваш
като фигури на
шахматна дъска...
Не са големите неща които
пращат човек в лудницата.
Смъртта, за която той е готов или убийство,
кръвосмешение, обир, пожар, наводнение...
Не, безспирните поредици малки трагедии
са които пращат човек в лудницата...
Не смъртта на любимата,
а връзката на обувката, която се къса
когато нямаш време...
Ужасът на живота
е в този рояк тривиалности
които убиват по-бързо от рак
и са винаги тук -
регистрационни номера данъци
шофьорска книжка с изтекъл срок,
наемане на работа изритване от работа,
да го причиняваш или да ти го причиняват, или
запек
актове за превишена скорост
рахит или крикет или мишки или термити или
хлебарки или мухи или
счупена закачалка
или да ти свърши бензина
или твърде много газ,
мивката е запушена, хазяинът е пиян,
президентът нехае, губернаторът е
луд.
ключът за лампата е развален, матракът
боде;
$105 за сервиз, карбуратор и бензинова помпа в
Сиърс Роубък;
и сметката за телефон е скочила и борсата се е
сринала
и скъсаната верижка в
тоалетната,
и лампата е изгоряла -
холната лампа, предната лампа, задната лампа,
вътрешната лампа; адски
тъмно е
и два пъти по-
скъпо.
освен това срамни въшки и враснали нокти на краката
и хора които настояват че са твои приятели;
винаги има това и по-лошо
капещо кранче, Христос и Коледа;
посинял салам, 9 дневни дъждове,
авокадо по 50 цента
и лилав
лебервуст.

или да се оправяш като сервитьорка при Норм на половин смяна,
или като чистач на
подлоги,
или мияч на коли или помощник-сервитьор
или да крадеш протмонета от възрастни дами
оставяйки ги да пищят на тротоара
със счупени ръце на възраст
80.

внезапно
2 червени светлини в огледалото за обратно виждане
и кръв по
бельото ти;
зъбобол, $979 за мост,
$300 за златен
зъб,
и Китай и Русия и Америка, и
дълга коса и къса коса и без
коса, бради и без
лица и много зиг-заг но без
нищо, освен може би едно гърне в което да пикаеш и
едно в което да
седиш.

с всяка скъсана връзка на обувка
от сто скъсани връзки на обувки
един мъж, една жена, едно
нещо
влиза в лудницата.

така че внимавай
когато се
навеждаш.

из "Записки от подземието"


....А попитайте,защо толкова сам себе си чоплех и мъчех?Отговарям:
защото много скучно бе да седя със скръстени ръце;затова започнах
да усуквам.Наистина така е.Наблюдавайте се по-внимателно сами,
госопда,тогава и ще разберете,че това е така.Сам си измислях
приключения и си съчинявях живот,та поне някак да поживея.Колко
пъти ми се е случвало-е,дори да се обидя например,така само,без
причина,нарочно; и нали сам знаеш понякога,че без причина си се
обидил,придал си си такъв вид,но стигаш до там,че накрай,така е,
наистина се обидиш.Мен цял живот някак ме е теглило да измислям
такива дяволии,така че накрай почнах да не се владея.Друг път
поисках насила да се влюбя,дори на два пъти.Ами че страдах,госопда,
уверявам ви.Дълбоко в душата си не вярвам,че страдам,ще ми се да се
надсмея,а все пак страдам,и то истински,както трябва;ревнувам,из
кожата си излизам....И все от скука господа,все от скука;инерцията
ме смазваше.Нали прекият,законен,непосредствен плод на съзнанието,
това е инерцията,тоест съзнателно да стоиш със скръстени ръце.Аз
вече споменах за това по-горе.Повтарям,настойчиво повтарям:всички
непосредствени хора и дейци затова са и дейци,защото са тъпи и
ограничени.Как да се обясни това? Ето как:поради ограничеността си
те вземат най-близките и второстепенни причини за първоначални,по
такъв начин се убеждават по-скоро и по-леко от другите,че са намерили
неизменното основаниеза своето дело и се успокояват,а нали това е
главното.Нали,за да почнеш да действаш трябва предварително да бъдеш
напълно успокоен и да не са останали вече никакви съмнения.Добре,
а аз например как ще се успокоя? Де ми са първоначалните причини,на
които ще се опра,де ми са основанията? От къде да ги взема? Аз се
упражнявам в мислене,а следователно у мен всяка първоначална причина
веднага мъкне след себе си друга още по-първоначална и така нататък
до безкрайност.Такава е именно същината на всяко съзнание и мислене.
Това са все пак, значи, закони на природата.И какъв е накрай
резултатът? Все същият.
....................................................................
.....................................................................
....................................................................
О,да можех нищо да не правясамо от леност.Господи,как бих се уважавал
тогава.Уважавал бих се именно защото съм в състояние да имам поне
леност;поне едно качество у мен би било като че положително,в което и
сам бих бил уверен.Ще попитат:Какъв е той? Ще отговорат:ленивец; ами
че много приятно би било да чуеш това за себе си.....................
Познавах един господин,който цял живот се гордееше с това,че разбира
от червено вино.Той смяташе това за свое положително достойнство и
никога не се съмняваше в себе си.Умря не само със спокойна,а
тържествуваща съвест и беше съвсем прав.И аз тогава бих си избрал
кариера:бих бил ленивец и лакомник,но не обикновен,а например
съчувстващ на всичко прекрасно и възвишено.........................
Някой художник например нарисувал картина на Ге.Веднага ще пия за
здравето на художника,защото обичам всичко прекрасно и възвишено.
Срещу това ще поискам да ме уважават,ще преследвам оногова,който няма
да ми оказва уважение.Живея си спокойно,умирам тържествено - ами че
това е прелест,цяла прелест!

Фъодор Достоевски

Радослав Парушев
За гълъба и гарвана


Беше гореща лятна сесия, търсех къде да уча в тишина и уединение.
Сетих се за една част от сградата на Университета, която с колегите
наричахме Латинския. В първи курс някои от нас бяха посещавали занятия
по латински там, или поне така си мислеха. По време на студентските
вълнения през зимата на 96/97 бяхме ползвали въпросния комплекс от
помещения за серия от гневни тежки напивания на топло. Латинския
представлява шестия етаж от централното крило на Университета.
Имах предвид, че там рядко изобщо някой има занятия, повечето стаи и
стълбища не се заключват и се открива чудесна гледка към по-голямата
част от града.
Взех си книжките и цигарките, взех асансьорчето и тръгнах нагоре.
На излизане от асансьора /той стига само до петия етаж/ видях тоалетна.
Реших, че няма нищо лошо в това да запомня къде е, вместо да се
разкарвам всеки път, когато имам нужда до първия етаж. Веднага след
кенефа се намира входът към тясно спираловидно стълбище, цялото в
капандури, гълъби и светлина. Изкачих се.
Най условно може да се приеме, че Латинския, погледнат от птичи поглед
би изглеждал като трапец — четири купола, свързани с коридори.
Всеки от куполите е разделен на по четири помещения. Като вървиш по
коридорите /често неуместно извити/ виждаш или врати на стаи от двете
си страни, или от едната страна — врати, от другата — балкони,
гледащи към абсолютно еднакви вътрешни дворове, или виждаш само голи
стени. Някои от коридорите и от странните им разклонения са широки по
60 см и в тях се чувстваш като Лазар. Клаустрофобия и мрак, фатална
безнадеждност. Витаят тук-таме из тоя ми ти Латински.
Добре. Изкатерих се по витото стълбище, озовавайки се до полуотворен
прозорец. Пред мен два коридора се пресичаха под почти прав ъгъл.
Тръгнах по левия. Опитах се да отворя първата врата — заключена.
Втората не беше. Влязох. Горкия Аз. Тихо уютно помещенийце пет на
осем метра с пет реда банки и седалки и скосен таван. Седнах на
последния ред, отворих една капандура над главата си, запалих цигара
и блажено зачетох шеметните дебри на наказателното право: Евентуален
умисъл.
След двайсет минути естествено ми се допика. Излязох от аудиторията и
се смъкнах по стълбището до петия етаж. Клозетът го нямаше. Където
беше преди, сега имаше стена. Нищо, казах си, да не бъдем формалисти.
Ще сляза с асансьора до долу.
С кой асансьор обаче, като и него го нямаше. Където беше преди малко,
сега имаше заключена врата. Дали ако я поизкъртя зад нея все пак няма
да е жадуваният асансьор? Да не бъдем формалисти. Централното стълбище
поне си беше на мястото. Слизах около десет минути до първия етаж.
Пред входа на мъжката тоалетна стоеше грозновато кестеняво момиче и
пиеше капучино. Влязох и най после се изпиках. Отвън пак стоеше оная
и ме гледаше втренчено. Повиках асансьора, той веднага дойде и ме качи
до петия етаж, спирайки точно в същото фоайе, в което и първия път.
До тоалетната, явно току-що появила се отново. А момичето с кафето,
което ме съзерцаваше на първия етаж, стоеше във фоайето, сега вече
на петия и пак ме гледаше. Как се беше качила пеша за петнайсет
секунди и то без да си разлее капучиното, тогава още не знаех.
Кимнах й, все пак бяхме вече нещо като познати и бързо свърнах в
стълбището.
Този път обаче стълбището беше тъмно и прашно, с три-четири гарвана,
накацали по перилата.
Влязох в моята си стая, която си беше същата, с изключение на факта,
че вече имаше балкон, а изгледът беше не на Север към Слатина,
както преди, а на Запад, към Александър Невски. На стената се беше
появил голям разкривен надпис с черен маркер, който гласеше: АЗ
ДРАСКАМ ПО СТЕНАТА С ЧЕРЕН МАРКЕР.
Книжките ми обаче, слава Богу, си бяха там. И двете ми мили томчета
по Наказателно право на Република България от професор Иван Ненов,
София, 1992г., с моя подпис на първа страница. О, Вие, скъпи символи
на моята нормалност! Седнах и ги зачетох, опитвайки се да не мисля
за нищо.
След около час отново ми се допика и със свито сърце тръгнах към
тоалетната. Изследователят в мен искаше да провери к,во става.
Този път си взех и книжките. Все пак струват 20 бона, а като се
върнех /ако се върнех/ можеше да ги няма. Или да са вече на съвсем
друга тема.
Нямаше особена разлика в сравнение с предишния път. Стълбите бяха
станали два пъти повече, но за сметка на това тоалетната на петия
етаж отново мистериозно липсваше, нямаше го и асансьорът. Долу на
първия етаж отново ме зяпаше моята стара познайница, мисля, че този
път пиеше кола. Пак тя ме очакваше горе, когато зловещата машина ме
изкачи пак до току-що пръкналия се кенеф. Явно, този, който се ебаваше
с мен беше включил в играта /явно много смешна според него/ не само
стълбища, асансьори, клозети и аудитории, а и живи хора. Като се върнах
за втори, или просто за пореден път на шестия етаж тук-там бяха
изникнали необясними колони и съвсем нови разклонения, а предишната
ми стая беше почти неоткриваема. Почти, защото в един тъмен мръсен
коридор без прозорци и балкони, върху един портрет на Мигел де
Сервантес забелязах следния надпис със зелен маркер: «Ако търсиш стая,
изподраскана с черен маркер, завий наляво в края на тунела.» Завих.
Действително открих Вратата /този път желязна, не дървена като преди/
и зад нея беше търсеното абсурдно помещение. Лозунгът: «Аз драскам по
стените с черен маркер» ми се усмихваше като нещо познато и родно.
Почувствах се толкова объркан, че дори изпитах странно налудничаво
спокойствие.
Седнах на първия чин, вече имаше чинове вместо банки и се опитах да не
си говоря сам, а да си подредя мислите в мълчание.
Така значи. Изключения от логиката не може да има. Затова, ако ще цял
ден да ми отнеме, ще си взема лист, моливи, туш, мастило, тебешири,
пастели и линийки, транспортирчета и компасчета, и к,вото там още
трябва и ще картографирам най-подробно целия етаж. Метър по метър,
стая по стая ще начертая на милиметрова хартия всеки коридор,
разклонение, стълбище, колона, прозорец или птица. После ще размножа
картата в 15, не — в 50 екземпляра и ще скрия по един на петдесет
места, отбелязани с червен пастел из целия етаж. През 5-6 метра.
Тъй че следващия път, когато етажът вземе да ми играе номера, просто
вадя картата изпод някой радиатор или шкаф и му разказвам играта.
Тъкмо да се изкикотя със зловещ победоносен смях на Злия Магьосник и
отново се плеснах по челото. Хаосът си е Хаос, дори и да си татуирам
картата на корема. Етажът ще се изкриви и размести както и когато си
пожелае, дори и да запази някакво благоприличие докато се трепя да го
описвам, веднага след като съм готов с картата, ще се промени отново.
Едва ли мога да го трогна с усърдие и прилежност.
Тогава чух Гласа:
— Шестият етаж е центърът на абсолютния Безпорядък. Него го има, за да
уравновесява реда в цялата останала огромна сграда. За да не се
преплитат коридори и да не изчезват в нищото аудитории /понякога
пълни със студенти/, Създателят е построил тази сфера от Хаос на върха
на зданието. На нея се е опрял, за да изгради Порядъка. На този
абсурден шести етаж се крепи подредеността в целия Университет,
може би дори в целия град и в целия свят.
Гласът приличаше на моя, само че беше леко кънтящ и не излизаше от мен,
а от един ослепително бял гълъб, кацнал на катедрата. Птицата ме
съзерцаваше с характерното за гълъбите изражение, човката й не
помръдваше, но Гласът определено идваше от нея.
Станах като треснат и протегнах ръка към гълъба, но той отлетя през
една капандура в тавана, която преди това не бях забелязал.
Излязох през вратата и хукнах самоцелно по един коридор. Яростно
търсех дори и най-простото доказателство, че все още съм с всичкия си.
Минавайки покрай един балкон, мярнах висока тъмна фигура да стои там.
Излязох на балкона и видях, че става въпрос за ухилен пънкар с празен
поглед, черно сако и тесни черни дънки. Човекът очевидно беше избрал
усамотението на шестия етаж като удобно за необезпокоявано пушене на
забранени растения. Между пръстите на едната му отпусната ръка кротко
догаряше един доста дебел джоинт. Погледнах го в очите и разбрах,
че не може да отговори на въпросите ми. Нима е възможно гълъбите да
говорят? Къде изчезват доста големи архитектурни елементи като
стълбища, балкони, как изникват нови колони и прозорци? Нямаше смисъл.
Измерението, в което пънкарът беше в момента беше вероятно по-объркано
и от самия шести етаж.
Тръгнах напосоки из коридорите. Това, което гълъбът ми беше казал, не
можеше да бъде вярно. Не вярвах в противоположностите и не приемах
съществуването на абсолютен Хаос, противопоставим на Реда, както не
вярвах, че има Добро и Зло, Рай и Ад, Мрак и Светлина. Черното е
просто максимално тъмно Бяло, не обратното на Бялото.
Гълъбът явно е бил заблуден, повлиян от елементарната дуалистична
философия, изповядвана от по-голямата част от човечеството. Тогава
как се обясняваше подлия ребус на шестия етаж?
Сетих се за Критския Лабиринт, за Тезей, нишката на Ариадна. Почнах
да се хиля доста нездраво и почти с облекчение очаквах зад поредния
тъмен ъгъл да налетя на гадния Минотавър и по възможност да си изкарам
на него пристъпа на невроза.
Зад ъгъла обаче имаше тъмно стълбище, факт, който предвид описаната
ситуация нито бях длъжен, нито можех да предвидя и аз се свлякох
надолу по мръсните стръмни стъпала.
Още на първия завой щях да си тресна главата в отсрещната стена ако
не се бях заловил с отчаяно дръзновение за металната решетка на
парапета. Стиснах здраво решетката и се изправих. Бях се изтърколил
почти през глава десетина стъпала, твърди като камъка, от който бяха
направени. Още не бях пуснал желязото, когато нещо изпърха в прашния
мрак и кацна на китката на дясната ми ръка. Беше гарван. Отново чух
глас, този път определено си беше моят, самият аз говорех на глас,
гарванът просто си стоеше и ме слушаше.
— Няма раздвоение. Смъртта не е обратното на живота, скръбта не е
обратното на радостта, творението не е противопоставимо на разрушението
Хаосът е част от Абсолютния порядък на Вселената, Хаосът е просто
неорганизиран Ред, както Редът е само организиран Хаос.
Ако искаш да идеш долу, просто слизай, ако целта ти е да идеш горе,
просто се качвай, въпреки че всичко и ЕДНО и «долу» не е обратното
на «горе».
Гарванът кимна одобрително и каза:
— Сградата си е такава. Светът си е просто такъв. Няма от какво да се
плашиш. Нормалността не се измерва с метри и килограми.
— И все пак — попитах аз — сградата е строена към началото на века от
някакъв австрийски архитект, не от самия Създател на Вселената, нали?
— Без Него не е станало нищо от това, което е станало. — каза птицата,
след което изграчи бодро и отлетя.
— Изкачих се обратно на шестия етаж. Поизтупах от праха и паяжините
единственото си сако. Без колебание направих ляв завой, след това
десен и пак два пъти ляв. Намерих своя пънкар. Той си стоеше все така
усмихнат и спокоен, както си го спомнях. Залязващото слънце хвърляше
огнени отблясъци върху пожълтелите му зъби. Изгряващата луна се
отразяваше в огромните му зеници.
— Става късно, — казах му. — Охраната на Университета по това време
заключва цялото централно крило и е добре да си вървим, ако не искаме
на останем тук до сутринта. Тъй че тръгвай след мен. Знам пътя надолу.
— Ама, аз драскам с черен маркер по стените … — отвърна ми леко
смутен той.
— Нищо. Хората вършат къде-къде по тъпи неща. Тръгвай!
Тръгнахме надолу. По-точно — към изхода.

Теодор Стърджън



Всеки мъж бил Казанова? Вярно. Всеки може да бъде, стига да има точната реплика. С малко повечко опит знаеш какво да използваш за всяка жена. От десет случая в девет улучваш без грешка. А в десетия всичко е въпрос на късмет. Като с Гей, например.
Видях Гей за пръв път когато влезе в „Синята котва“ и заговори Сириеца. Не знам какво му каза, но я нае. Той винаги наема самоуверените момичета. Но заради тезгяха не видя каквото зърнах аз, докато бях коленичил и трошах лед за витрината с морските дарове — как с побелели, влажни ръце усуква и мачка кърпичката.
Косата й падаше върху изящни рамене, а около бадемовите й зелени очи имаше тъмни кръгове. Говорейки, имаше навика да повдига острата си брадичка и леко да разтваря устни, сякаш зъбите й бяха някаква весела тайна.
Сириеца каза на готвача да я нахрани, тя прекоси дансинга и хлътна в едно сепаре. Донесох вечерята и когато я сложих пред нея, тя почти не ме погледна. Беше прегладняла.
Имаше си всичко каквото се полага и аз не пропуснах да го огледам.
— Поздравления — рекох.
Огромните й очи изненадано се стрелнаха към мен като светкавица в лятна жега — ярки, но без ясна посока.
— За работата, искам да кажа — добавих аз. — Няма да останеш със скръстени ръце, помни ми думата.
— А… да. Работата. Благодаря.
Гласът й бе тих и някак измъчен, също като лицето. Но плътен. Глас на певица.
Харесваше ми. Явно примираше от глад, но разчупваше хляба, преди да го намаже, а месото режеше на съвсем ситни парченца. Лакът на ноктите й беше с цвят на корал, а не пурпурен или ален като на другите момичета в „Котвата“. Погледнах към тезгяха, където готвачът разсеяно почистваше скарата. Значи нямаше поръчки. Вмъкнах се в сепарето срещу нея. Мисля, че чак тогава ме зърна за пръв път.
— Харесва ли ти? — запитах аз и кимнах към храната.
Отново същият бърз, безразличен поглед.
— Да. Готвача си го бива, нали?
Стори ми се, че ще потръгне.
— Слушай, ти май не си южнячка.
— Откъде пък разбра, за Бога?
Давай, мой човек, рекох си. Налучка _точната_ реплика. И веднага изтърсих:
— Да се представя. Викат ми Лио. Най-добрата комбинация между бияч и майстор на сандвичи по цялото крайбрежие на Мексиканския залив, а освен туй съм и опитен филолог. Нито един южняк не си мери приказките като теб. Кажи ми сто думи и ще посоча откъде си с точност до двеста квадратни мили. Ще ти кажа и още нещо. Всъщност не искаш тази работа и не я харесваш, защото не е за теб. Ако ти трябваше работа, нямаше да носиш такива дрехи. Но ще търпиш, защото ти се налага, защото нещо те мъчи и вярваш, че тъй ще го преодолееш. Видя ли? — приключих аз, за да покажа колко съм умен. — Всичко ти е написано на челото.
Тя се усмихна чаровно, но в очите й проблесна пламъче.
— И аз знам нещичко за теб. Ти също не си южняк. Обаче не си мериш приказките. — Усмивката изчезна. — _Много_ жалко.
Хубаво ме подреди.
— Слушай, сестро…
Тя бутна празната чиния към мен.
— Отнеси това откъдето си го взел и виж дали нямаш друга работа освен мен.
Не се шегуваше. И додето разбера какво става, вече търчах с чинията към тезгяха. Да се оттегля позорно! Аз!
Не ми минават такива.
Настана вечер и моряците взеха да идват. Гледах си работата, преобръщах кюфтета и свински пържоли, но отвътре ми кипеше. Първо защото бях обиден. Но по някое време взех да се чудя защо съм обиден и точно тогава дойде изненадата.
Гледах я. Кръчма като нашата в някакво си забутано южняшко нефтено пристанище не е цвете за мирисане. Тя беше съвсем боса в занаята, но бързо схващаше. Скоро вече поемаше от пияни моряци монети, за да ги пусне в алчната паст на автоматичния грамофон, танцуваше с тия двукраки вълци, пиеше за тяхна сметка безброй чашки вода с натрошен лед и няколко капки евтино вино, наливаше в жадните им гърла грамадни количества разводнена скоросмъртница — вършеше всичко това и то като истински ветеран. Имаше дух и това ми допадаше адски. Аз не съм божа кравичка. Пет години като шофьор на камион, моряк по танкерите и контрабандист ме бяха излекували от всякакви чувства и идеали. Докато дойде тя. Но Гей някак успя да пропука бронята от груб живот, груби мисли и груби обноски. Когато зървах по бледото й лице бързо прикрит проблясък на погнуса или възмущение при някоя особено пиперлива приказка, сякаш нещо ме удряше дълбоко в сърцето — там, където смятах, че вече всичко е мъртво. След като веднъж ме бе отблъснала, нямах кураж пак да си направя устата. Но я гледах. Сякаш цял живот се бях подготвял само за възможността да я гледам…
И трябваше _на всяка цена_ да открия точната реплика.
Около единайсет вечерта тя се майтапеше с втория механик на „Шведската кралица“. Той бе престанал да харчи, тъй че Сириеца я погледна и кимна към две събрани маси, обкръжени от тълпа шумни веселяци. Но когато тя опита да се измъкне, механикът мигом реши да почерпи цялото заведение, вкопчи потни ръце около кръста й и явно се накани да стои цяла нощ. Заобиколих тезгяха, вмъкнах се в съседното сепаре и като се приведох над тях, теглих му саблен удар отзад по врата с двете ръце едновременно. Той заприлича на статуя, а ние с Гей отидохме да си гледаме работата. Но преди това я сграбчих за ръката и прошепнах:
— Как се справям?
— За бияч много добре — отвърна тя.
Два на нула за нея.
Значи дори и добрата стара роля на юначага нямаше да ми помогне. Е, не бях изпразнил торбата с номера. Но реших да се захвана сериозно.
Когато приключихме вечерта, оставих готвача да се оправя сам; човекът видя, че нещо съм накипял и няма смисъл да ме задържа. Измъкнах се по-раничко, прекосих улицата и спрях под навеса на отсрещния магазин. Скоро Гей излезе и тръгна по Флимсън стрийт. Изчаках да се отдалечи, после поех подир нея и я настигнах тъкмо когато пресичаше Шесто авеню. Приближих изотзад и уверено хванах ръката й. Тя трепна, дръпна се рязко и ме погледна в лицето. После унило рече:
— А, ти ли си бил…
— Бдя над теб както винаги — безметежно отвърнах аз. — Една невръстна девойка не бива да скита сама из града по нощите.
— Божичко! — отчаяно възкликна тя. — Не ми ли стигат клиентите, та и от персонала не мога да се отърва?
Персонал! Хубава приказка!
— Слушай, сладурче — грубо рекох аз, — ако не разбираш от почтени постъпки, върви да си живееш живота.
— Точно така! — отсече тя и докато си тръгвах, внезапно подвикна: — Лио! Сериозно ли говориш?
— Да.
И изведнъж разбрах, че е точно така.
Беше задушна нощ и в небето трептяха отблясъци откъм рафинерията, където повреден нагревател бе подпалил няколкостотин варела суров петрол. Под това меко сияние Гей изглеждаше странно, неземно създание. Мъчех се да открия точната дума за оттенъка на зелените й очи в неоново осветление и все не можех; но докато си блъсках главата, нямах време за приказки и тя ме търпеше. Представете си само — да налетиш на такъв сладур, а да си нямаш реплика.
Изведнъж тя ахна и се вкопчи в ръката ми. Насред улицата, право пред краката ни, лежеше пияница с разперени ръце и отметната глава. От ъгълчето на устните му се стичаше струйка кръв, а на челото му имаше грозна подутина. Стенеше тихичко.
Наведох се, подхванах човека под мишниците и го изправих, но той явно нямаше власт над краката си. Бутнах го в един вход и се върнах при Гей. Тя ридаеше истерично, с болезнено хълцане.
— Какво има?
Тя само стоеше и хлипаше като обезумяла, с отпуснати ръце. Боже мой! Никоя жена не бива да плаче така. Зашлевих я, но това сякаш само развихри още повече безбройните ужаси, които я измъчваха. Разкрещях се. Наричах я какво ли не… но нищо не помогна, докато накрая креснах:
— Сама си си виновна. Що ти _трябваше_ да идваш в тая затънтена дупка? Като си дошла, тъй ти се пада. Твоя е вината, да му се не види!
— Не е — изплака тя; после ме блъсна настрани и си тръгна. Догоних я тутакси, но повече не проговори.
— Защо не е? — тихо запитах аз.
Вместо отговор тя промърмори:
— И защо трябваше да е там тъкмо когато минавахме?
— Кой, онова пиянде ли? Гей! Само не казвай, че това те измъчва! Божичко! Не си ли виждала пиян човек?
— Не и такъв — задавено каза тя. — О, извинявай, Лио. Но тук е толкова противно, а с онзи човек чашата просто преля.
И пак се разплака.
— Гей, откога си тук?
— От четири дни.
— Днес е четвъртък — казах аз със светски тон. — В понеделник вечерта една жена застреля мъжа си пред „Зелената кръчма“. В събота утрепаха двама — единия при нас, в „Котвата“, а другия отсреща, пред бирения склад. Средно се падат по трима на седмица. А пък оттатък железопътната линия никой не ги брои. Петролното градче не ти е Парк авеню. За какво си дошла, на почивка ли?
Тя потръпна.
— Как можеш да говориш тъй небрежно?
— Налага се. Човек привиква. Инак най-добре си тръгвай за там, откъдето идваш. Отнася се и за теб; върви си поживо-поздраво. Тук не е място за хора като теб.
— Ти си като мен — тихо каза тя и дъхът ми спря.
— Да, Гей, може някога да съм бил. Но вече не.
Тя помълча и се замисли. После каза:
— Но аз _не мога_ да се върна… все още.
Наближихме „Франклин“, евтиното хотелче, в което бе отседнала, но тя мина край него и се отпусна върху сенчестите стъпала на съседната къща. Стоях пред нея и се чувствах… как да го кажа?… някак смирен, честна дума! Аз! Тя вдигна очи и помръдна едва доловимо. Схванах намека и седнах до нея.
— Кой си ти? — тихо запита тя.
— Казах ти вече. Лио. Контрабандист, моряк, Дон Жуан в свободното време. — Зърнах я с крайчеца на окото си как за част от секундата вдигна вежди и добавих: — Голям въздухар, а?
— Глупчо — рече тя, но не на сериозно.
— Танто за танто.
— Какво? А… За мен ли питаш? Просто търся някого.
Изправих се. Може би ако се правех на кавалер…
— Гей, бих искал да узная повече. Но няма да те разпитвам. Да се пръждосвам ли?
— Седни, Лио.
Седнах и тя за момент помълча, подпряла с длани брадичката си.
— Дойдох да търся човек от един кораб, който зарежда тук.
— Кой кораб? — веднага запитах аз с нескрит интерес.
— „Уондърфорд“.
— На „Мидърланд ойл“? Дето кара гориво оттук до Бейон, Норфолк и Ривер, щат Масачузетс?
— Да! Плавал ли си на него?
— Аха. Преди две години. Първо бях трюмов работник, после редовен моряк. Изхвърлиха ме в Бруклин задето не си сдържам юмруците.
— Значи познаваш Били… Бил Атертън?
— Атертън? Не; бях на кораба само два месеца. Кой е той?
Гласът й стана по-топъл.
— Помощник-механик. Беше трюмов работник само шест месеца, после стана помощник-механик!
Премълчах, макар да знаех, че за помощник-механик задължително изискват шест месеца работа в трюма. Тя продължи:
— Работи до изнемогване; по дванайсет часа на ден, понякога и повече, а горещината е страшна. Хранят ги много зле, казва, че понякога едва се държал на крака; но продължавал да хвърля гориво в пещта.

Тоя Бил е мошеник, казах си аз. Виждал съм ги такива. Плават месец-два, колкото да хванат сол по кожата; после разправят на женичките за несгодите по море. Мама му стара! Ако четири часа на пост и осем часа сън прави дванайсет на ден, ако танкерите на „Мидърланд“ държат екипажа гладен и ако на „Уондърфорд“, който е дизелов кораб, някой друг освен главния механик има грижа за горивото — е, тогава аз пък съм индианец от Китай.
— И как този чудесен човек те е накарал да търчиш цели две хиляди мили след него?
— Беше недоразумение — тъжно обясни тя. — Разбираш ли, знаем се от години; бяхме съученици. И смятахме… да се оженим, когато си намери хубава работа… — Тя преглътна и продължи: — Като потегли по море, той винаги пишеше кога ще се завърне и аз планирах какво ще правим. Преди година корабът спря за ремонт в Бейон, а той се върна с влака, нае кола и обиколихме целия град. Когато се стъмни, седнахме в парка, разговаряхме и… толкова отдавна не го бях виждала и…
Тя наведе глава и млъкна.
— Добре де — кимнах аз. — Няма нужда да обясняваш.
— Моля те, Лио — сърдито каза тя. — После… после той просто престана да праща писма. Не разбирах, но през цялото време знаех, че вината не е негова. Сигурно му се е случило нещо. Мама казва, че ме е зарязал, но тя не познава Били. А татко… той страшно се ядоса. Подозираше какво е станало и извади съдебно решение срещу бедния Били!
— Бедният Били — тихичко промърморих аз.
— Не беше лесно, но накрая узнах от компанията, че още плава на същия кораб. Спестявах колкото можех, докато събрах пари за билет. Нямаше как да се срещнем на север, защото татко щеше да разбере и да вкара Били в затвора.
— Ц-ц-ц!
За щастие тя се бе увлякла и не ме чу.
— Ето ме сега тук и когато Били пристигне, ще се оженим и ще мога да го изпращам на всяко плаване.
Значи тъй, а?
— Гей, не си ли взе и билет за връщане?
— Не, разбира се. Защо?
— Няма нищо — рекох аз. — Той знае ли, че си тук?
— Не. Как ще го изненадам, а? Веднъж един от приятелите му каза, че когато е тук, вечно кисне в „Синята котва“. _Трябва_ да си го виждал.
— Не, госпожице. Във всеки случай не си го спомням. Двамата с готвача пристигнахме само преди две седмици. И да съм го виждал, не помня.
— Добре де — каза тя, — сега ще го запомниш. Пристига в събота.
Е, това беше положението. Мога да се боря с каквото и да било, стига да го виждам или поне да го разбирам. Щом съм решил да вържа момиче, дето си пада по друг, знам какво трябва, ако човекът е поне малко нормален — просто хващам неговия номер и го разигравам още по-добре. Но ето я Гей — хлътнала до уши по смотаняк, който върти Бог знае какви игрички. Казват, че любовта била сляпа, че никой не можел да разбере жените и тъй нататък; обаче преди да срещна Гей, смятах всичко това за празни приказки. И това ми било невинна младост!…
Станах да си вървя.
— Дано всичко стане както искаш, Гей. Ако ли не — помни, че съм до теб. Потрябвам ли ти за каквото и да било…
— О, благодаря, Лио. Но няма да се наложи. Ти не познаваш Били.
— Да — казах аз. — Не го познавам.
Тя отвори вратата на „Франклин“, после се обърна и ме погледна.
— Толкова е спокойно с теб, Лио…
Не точно това исках да чуя, но трябваше да се задоволя. Поех назад сред розови видения.
Говоря съвсем сериозно. Помните ли как е било при първата среща с момиче? Не с някоя случайна симпатия, а когато е истинско чувство. Нали ме разбирате — да желаеш момичето тъй отчаяно, че да не смееш да го докоснеш. Чувстваш се пълен до края и в същото време някак кух. Все едно. Знаете какво имам предвид.
Бедният Били, а? Виж ми окото!


Съботата беше ужасно натоварена. Сириеца непрекъснато обикаляше, раздаваше ръкостискания и се усмихваше, а ние с готвача бяхме в пълна бойна готовност. Обаче поне не трябваше чак толкова да наглеждам как се държат с Гей. Тя се учеше бързо. Фалшивата й усмивка бе станала още по-широка и вече не се стряскаше, когато на дансинга я попритиснеха малко по-плътно. Справяше се чудесно.
Около девет взе да пристига екипажът на „Уондърфорд“. Зърнах двама-трима познати, между тях един дребен швед, с когото особено си допадахме. Той единствен ме подкрепи при онзи търкал в Бостън.
— Стой! — викнах аз, щом го видях.
— Кой? — тутакси изрева той.
— Свой! — отвърнах аз, после му стиснах ръката и отпуснах една бира за сметка на заведението.
И като стари моряци двамата набързо си разменихме клюки за разни познати. Блеки бил останал в Ривер; при последното плаване първият помощник се разбеснял; ченгетата спипали Мърфи по отпечатъците — имал старо дело за фалшификация.
— Жалко, че вече не си на коритото — приключи шведът. — Щях да те запозная с Парахода.
— Тоя пък кой е?
— Трюмов работник, взехме го в Бейон, като изхвърлиха Дайдън. Взима за чиста монета каквото и да му речеш. Една вечер срещнахме яко вълнение и му подхвърлихме, че ще е добре да си събере багажа. Тая нощ, викаме, ще трябва да влезем в лодките. Бога ми, взе, че го направи! Отгоре на всичко надяна спасителната жилетка и викна един от нашите да я завърже. Представяш ли си? — Шведът отпи от бирата. — Друг път помощник-механикът два часа му обяснява как работят горелките и като реши, че е разбрал, остави хлапака в машинното. Петнайсет минути по късно се връща и що да види? Водата спряна, а горивните кранове и на трите двигателя завъртени до дупка. Накрая откри хлапака да играе на карти в столовата. Бил отишъл да пийне вода и забравил, че е на вахта!
— Леле Боже! — възкликнах аз. — Как му е името?
— Нямам представа — отвърна шведът. — Викаме му Парахода.
— И откога е при вас?
— Около година.
— Година? Как е изтраял толкова?
Шведът се навъси.
— Заради шефа. — Той потри показалци един в друг. — Хлапето ги приказва едни, дето са километър дълги и три километра дълбоки, пък и чете разни шантави книги. Всичко започна когато шефът го видя да чете „Юрген“ от някой си Кейбъл. Нали помниш шефа? И той си пада чешит. Е, разбъбриха се за тая проклета книга. От тогава насетне хлапето съвсем се разпаса. За щяло и нещяло търчи при началството, а пък вахтата напуска с четвърт час по-рано. Туй, неговото, не е работа, братче, ами жива екскурзия.
— Симпатяга — рекох аз. — Познавам наоколо поне трийсетина адски добри моряци, дето си търсят работа.
Шведът вдигна халбата и пак я остави.
— За вълка говорим…
Един хлапак се провираше през дансинга в наша посока. Беше пиян, но не чак толкова, колкото се правеше. Издокаран с двуредно сако, пурпурна риза, панталони с по пет подгъва от всяка страна и обувки с квадратни бомбета. Отстрани под ухото му — между нас казано, доста мръсно — стърчеше възелът на най-разкошната жълта вратовръзка в целия Юг.
— Здрасти, шведче, здрасти мой човек — изцвърча той. — Да те черпя една бира?
Шведът ми намигна и поръча две бири. Хлапакът залитна към грамофона и взе да оглежда плочите докато шведът плати. После се върна и веднага награби халбата.
Шведът пак ми намигна и рече:
— Хей, Параход, я покажи какво прави кучкарят.
Хлапакът излезе на дансинга и взе да лае, размахвайки въображаема мрежа. Не беше смешно, но всички избухнаха в смях, защото глупакът ужасно се излагаше. Смехът бе жесток, презрителен, ала Парахода сякаш не го усещаше. Или просто не му пукаше. Тъй де, нали стоеше над тях.
— Хайде сега кормчията! — изрева някой.
Парахода сграбчи невидим щурвал и врътна въображаем кораб трийсет градуса вляво. Цялата кръчма крещеше, цвилеше и виеше от възторг.
— Сондьор!
— Кондуктор!
— Хей, Параход! — изрева шведът. — Я изпей „Широките панталони“!
И той запя. Песента не беше нито весела, нито мръсна. Просто калпава. Приеха я доста добре. След като свърши, той се върна на зигзаг към бара. Но веднъж надушили плячка, вълците не искаха да я изпуснат; ловният сезон за наивници беше открит. Грабнаха Парахода и взеха да го наливат с бира до пръсване.
Точно тогава видях Гей. Беше застанала с гръб към бара и гледаше с изумен ужас и отвращение. Минах зад бара, облакътих се и я потупах по рамото.
— Голям цирк, нали?
— Лио, какво му става? Какво го прихваща? Пиян ли е? Изглежда болен. Защо го карат да прави това?
— Нищо му няма, Гей — казах аз. Тя не ме погледна, не откъсваше очи от Парахода. — Не е пиян, само се перчи. Но скоро ще бъде. Правят си майтап с него, защото е глупак и толкоз. Гей! — повиших глас и ме обзе ужасно подозрение. — Гей! Какво ти е?
Вместо отговор тя изведнъж се втурна в тълпата около Парахода и взе да разблъсква хората с лакти. Онзи тъкмо подхващаше за трети път „Широките панталони“, когато тя най-сетне си проби път и изкрещя:
— Били! Били! Престани, Били!
— Боже мой! — изстенах аз.
Парахода спря да пее, вгледа се в нея, тръсна глава и пак се вторачи.
— Гей…
Гей бе забравила „Котвата“, работата, Лио… всичко, освен че нейният Били се правеше на глупак. Подхвана го тихо, сред мъртвешката тишина, настанала в залата. Грамофонът свиреше „О, прекрасен Тексас“, но изведнъж застърга и млъкна, защото някой дръпна щепсела. Гей имаше великолепен сценичен глас — всяка сричка се чуваше ясно и звънко.
Не помня какво каза. Тъй или иначе, не е за повтаряне. Казват, веднъж Линкълн изрекъл тъй силна и трогателна реч, че после никой не си припомнял нито дума. Гей стори същото. Не се спомням думите, но помня как замълча най-шумната кръчма в града; помня как усмивките по лицата на моряците, леките момичета и работниците от рафинерията бавно посърнаха, угаснаха и напълно изчезнаха. Помня, че ставаше дума за клетва, за пиедестал, за очакване… но най-ясно си спомням как Гей говореше леко приведена, как очите й бяха леко присвити от гняв, пълни със сълзи, а устните й се гърчеха от презрение.
Когато свърши, тя му обърна гръб, гордо мина по прохода, който й отвориха хората и спря пред Сириеца. Той я изслуша, после поклати глава и безпомощно вдигна ръце, ала тя го загърби почти като Парахода и изчезна в съблекалнята.
Тълпата се отдръпна от Парахода, остави го клюмнал, ококорен и опозорен… и отново се вдигна глъчка.
— Един стек! — викна барманът на готвача. — Четири бири!
Някой избухна в пиянски смях. „Там, де цъфтят сини камбанки“ — стенеше грамофонът. Вратата на съблекалнята се разтвори с трясък и Гей тръгна право насреща ми.
— Лио, напускам.
— Знам — казах. — Добре. Какво ще правиш?
Зърнах през рамото й как тълпата отново се сбира около Парахода.
— Отивам си у дома… на север. Само че, Лио — Тя се изчерви като божур. — Зле съм с парите…
Парахода надигна глас и изрече нещо напевно. Гей за миг откъсна очи от моите и когато ги върна, в тях вече имаше нещо ново.
— Лио, можеш ли да ми услужиш? Ще ти ги върна щом се прибера. Честна дума.
Взех да долавям какво говори Парахода сред тълпата, която го закриваше от нас.
P>
… цъфтящ венец да ни обвърже със земята
напук на мрачни…
P$
— Какво е това, по дяволите? — запитах аз.
— Кийтс — отвърна тя. — „Ендимион“… четяхме го заедно.
P>
… и унили дни,
на пътища под облак в небесата
да дирим…
P$
Гей бавно ми обърна гръб и се подпря на бара. Онзи писклив хлапашки глас продължаваше да ни блъска. Някой в навалицата забеляза Гей, смушка съседа си и двамата се вторачиха. Тълпата се люшна, разцепи се и видяхме Парахода. Беше паднал на колене с протегнати ръце, вирната глава и сълзи в очите. Изглеждаше сърцераздирателно смешен… Кийтс в кръчмата! Погледът му бавно слезе надолу и спря върху нас.
P>
… и слънцето луната гони,
дървета стари, млади, със сенчести корони…
P$
Не на място, но от сърце. Нелепо, но изстрадано. Гей беше като упоено създание, чуло неудържим призив. Стоеше напълно омагьосана, докато онзи пиян хлапак ми я отнемаше… и какво можех да сторя? Магията бе налице.
P>
… папратите горски
с премяната от шипка…
P$
Той млъкна, повтори се, пак млъкна. Очите на Гей леко се разшириха, сякаш бе забравила да диша и едва сега пак си поемаше дъх. А Лио?
Коравата броня около мен стремглаво се свлече, изчезна и един предишен Лио, когото смятах за мъртъв, един Лио, който обичаше всичко красиво, се приведе над нейното рамо и зашепна в ухото й:
P>
… с премяната от шипка разцъфтяла —
таквоз величие съдбата е избрала
за падналите със геройска смърт.
P$
И магията пак се завърна, ала вече бе моя магия и аз я тъчах изкусно около Гей, а тя усети, защото изведнъж в зелените й очи припламна светлина, която озари само двама ни и забули целия свят.
Така я спечелих. Сами виждате — имах точната реплика, а Били забрави своята.


© 1994 Теодор Стърджън
© Любомир Николов, превод от английски

Theodore Sturgeon
The Right Line, 1994

ВСИЧКО НА МАСАТА

Един ден се прибирах от лекции надолу по "Уествю".Нямах учебници.
Вземах изпитите,като слушах лекциите и после налучквах отговорите.
Никога не бях учил за изпити.Изкарвах средни оценки.И докато слизах
по булеварда се заплетох в гигантска паяжина.Винаги ставаше така.
Спрях,отлепих паяжината от лицето си и се огредах за паяка.Намерих го:
беше голямо,дебело,черно копеле.Смачках го на място.Бях се научил да
мразя паяците.Когато отидех в ада,до края на вечността щеше да ме
гризе огромен паяк.
Всичко в живота ми неизменно беше мрачно,отчайващо и гадно.Дори времето
се държеше капризно и неуважително.Или ставаше непоносимо горещо в
продължение на цели седмици,или валеше,а когато започнеше да вали,
валеше по пет-шест дни.Водата заливаше градините и влизаше в къщите.
Човекът,който беше планирал отводнителната система на Лос Анджелис,
сигурно беше получил доста пари срещу пълното си невежество по този
въпрос.
Собствените ми дела си бяха в същото отчайващо състояние както в деня,
в който се бях родил.Единствената разлика беше в това,че сега чат-пат
можех да се напивам,макар и не толкова често,колкото ми се искаше.
Пиенето беше единственото,което можеше да помогне на човек да не се
чувства вечно зашеметен и безполезен.Всичко останало в живота не
спираше да те измъчва и гризе,докато те свърши.И нямаше нищо,нищо
интересно.Всички хора си приличаха,бяха ограничени и предпазливи.
Само като си помисля,че трябваше да живея с тези копелета до края
на живота си.Господи,имаха дупки на гъза,полови органи,усти и
подмишници.Серяха,дърдореха и бяха тъпи като фъшкии.Момичетата
изглеждаха добре,ако ги гледаш отдалеч,а слънцето светеше през роклите
и косите им.Но отблизо,където се чуваше как мозъкът им изтича през
устата,ти идваше да се окопаеш под някой хълм с картечница,насочена
към изхода.Със сигурност никога нямаше да мога да бъда щастлив,да се
оженя и да имам деца.По дяволите,аз дори не можех да си намеря работа
като мияч на чинии.
Може би трябваше да започна да обирам банки.Или нещо подобно.Нещо
свързано с огън и блясък.Човек имаше само един живот.Защо да го
пропилява в миене на прозорци?
Запалих си цигара и продължих надолу по хълма.Наистина ли бях
единственият човек,който се тревожеше от това,че нямаше никакво бъдеще?
Видях още един от големите черни паяци.Беше на височината на очите,
посред мрежата си,точно на пътя ми.Извадих цигарата от устата си и го
натиснах с нея.Огромната паяжина заподскача,когато той се втурна да
бяга.Паякът скочи и тупна на тротоара.Всички бяха един дол дренки,
страхливи убийци.Смачках го с пета.Денят си струваше,бях убил два
паяка и бях нарушил природното равновесие - сега буболечките и мухите
щяха да ни изядат живи.

Чарлс Буковски
превод Богдан Русев

12 мита, които българите имат за себе си – и с които трудно ще се разделят

1. Българите са честни.
Това, разбира се, е вярно. Ако не броим сервитьорките, които взимат 10-те лева, с които си плащаш мохитото от 7.20, връщат ти лев ресто и ти пожелават „Приятен ден”. Не трябва да броим и чиновниците, които удължават почивката си и съкращават работния ден; политиците; концесионерите по чистотата в София; производителите на сирене и кашкавал, които ме убедиха в достойнствата на kashkaval, произведен в Германия; хората, които се возят без билет във влака и автобуса; „майсторите”, които ви правят ремонт; продавачите магазини за електроника, които ви продават предварително разопакован GSM; производителите на луканки и кренвирши, които казват, че слагат в каймата и кренвиршите си месо… Можете да продължите сами. Или да се обадите на Меглена Кунева.

2. Българите са чисти.
Никаква идея нямам как се е родило това. Може би тази легенда е тръгнала от здравословния навик на седмичната баня. Едно пътуване с метрото или с автобус 76 в час пик обаче показва, че през последните няколко века чувствителна част от българите още не са изоставили идеята за къпането на всеки седем дни.

3. Българите са любознателни.
Всички знаят, че българите са на второ място в света по интелигентност след евреите Нашата интелигентност обаче е по-различна. Тя е от този тип, койт се развива при нуждата да поправяш лампов телевизор с клещи и от непрекъснатото състезание с обстоятелстата, кото ти пречат да живееш спокойно – чиновници, комунистически режим, режим на тока. Какво осветление от стари акумулатори бяха изобретили някои през 80-те! Ние сме достатъчно интелигентни, за да печелим олимпиада по математа, а лекарите ни се търсили в чужбина, защото можели да работят в полеви условия – или поне така разправят градските легенди.
Обаче нещо ни се изплъзва. Все не можем да „произведем” математик като Ферма или физик като Ферми, а Джон Атанасов е българин само по баща.

4. Българите са трудолюбиви.
След 45 години комунизъм, когато се ражда крилатата фраза „Те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че работя”, трудолюбието влиза в сферата на научната фантастика. Ето какво видях един ден в голяма българска застрахователна компания. На вратата имаше табелка с десет имена. Вътре имаше двама души. „Виждаш ли – каза ми мениджърът, - останалите осем не идват в офиса и със сигурност не са сключили нито една застраховка през последните 10 дни. Но когато дойде време за заплати, ще мърморят, че получават малко.”

5. Българите са добре квалифицирани и нископлатени работници.
По-скоро е обратното. Миналата година ООН обяви класацията си за произведителността на труда. България беше последна в групата на развитите страни. Един работник в нея внася към БВП 36% от това, което внася средният работник от 25-те страни, които бяха в ЕС, преди ние и румънците да влезем в съюза.
Работниците в България обаче твърдо вярват в мит 5 и са готови да отстояват правата си. Централата на голяма международна компания в София от известно време си търси ХХХХХ и не може да си намери. Канидатките – млади и напористи – оставяли условия като „1000 лева заплата, служебен автомобил и телефон”. Когато научат, че ще вземат повече пари, но няма да карат служебна кола, се отказват.
Офисите са пълни с мениджъри, които не знаят как се пуска имейл, и със секретарки, за които Excel е като програма на НАСА за изчисляване на траектория на совалка в ниска орбита. Да не забравяме пиарите, които пишат прессъобщеия на маймуница, а когато ползват кирилицата, го правят толкова неграмотно, че пожелаваш да се бяха придържали към маймуницата. Дори фурнаджиите не могат да опекат един хляб като хората. Е, може би знаят, но правят икономия…

6. „Традиционните български семейни ценности загиват! И нацията ще загине!”
Шумът, който се вдигна около приемането на новия Семеен кодекс и толкова спорното узаконяване на съжителството, изкара наяве едно позабравено клише. Традиционните семейни ценности са в опасност! Едно време в комунистическите колективи имаше другарска критика към „морално разложените”. Сега по вестниците се появяват данни, че според Статистическия институт всеки втори брак завършва с развод. За 2006 съотношението е 32 000:15 000.
Никой обаче не казва какво се разбира под традиционно семейство и неговите ценности в българския вариант. За сметка на това един от най-върлите застъпници на традиционните ценности, когото познавам, чудесно знае, че жена му си има любовник.

7. Българите са толерантни.
Търпимостта им към останалите се простира от политиката до съседите. Действително ние нямаме навика да ходим из кварталите на малцинствата с факла в ръка и бяла качулка на главата. Ние се гордеем със спасените евреи и позволяваме на последните правителства да изкарат мандата си. Не че сме свалили някого насила от властта. Дори Тодор Живков си отиде след вътрешен преврат.
От друга страна обаче, всички знаем вицовете за арменци, евреи, цигани, негри, японци и блондинки. Това лято гей парадът в София накара БНС да започне кампанията „Бъди нетолерантен, бъди нормален”. През 1995 скинари пребиха актьора Асен Кисимов пред погледа на десетки нормални граждани като вас и мен и германците от 1933, защото го помислили за турчин, циганин или не дай си боже албанец. О, да – ние предпочитаме да хвърлим на германците вината за депортирането в лагери на смъртта на близо 11 000 евреи от Македония и Турция – макар че ние администрирахме тези територии.

8. Срещу българите има световна конспирация.
Няма нужда да симпатизирате на Атака и да вярвате, че Турция крои зловещ план да превземе Родопите или с груба сила, или като тукашен вариант на Косово. Лично президентът заподозря антибългарска кампания в разследванията на чужди журналисти на порочни практики като продаването на бебета или отношението към децата в Могилино. Батето също стана жертва на зловещи сили, които го злепоставиха като корумпиран.
Всеки момент очаквам да обвинят ЕС в антибългарски настроения. Чакайте – докато писах този текст Георги Първанов вече го направи!

9. Българите са вечните жертви.
Ние спираме нашествието на арабите в Европа през 717. Забавяме фатално османците през XIV в., така че да не могат да преминат през Виена. Ние сме дали кирилицата на света. За да опазим Европа от „варварските” нашествия, ние жертваме свободата си. Жертваме дворците си и останките от античното наследство на траки и римляни, които се стопяват с всеки нов завоевател. Ние жертваме и бъдещето си, защото психиката на роба е нещо, което много трудно се губи.
И каква е признателността за това? Никаква. Питайте Божидар Димитров!

10. България е много стара държава.
Българите са стар народ, обаче България е много млада държава. Сметките са прости. Ако приемем за свои преки предци пра-българите на Аспарух и славяните от Седемте племена, които се настанили век-два преди 681 върху византийска земя, значи сме народ на малко повече от 1300 години. Първата ни държава изчезнала 337 години по-късно. Следващите 167 години минали под византийски ботуш (или сандал), преди Асеновци да вдигнат въстание в Търново. От 1185 до 1396 втората българска държава успява да бъде лидер в региона. След това обаче започнали пет дълги, скучни века, в които българите били предимно поданици на султана. Така че по всички изчисления съвременната българска държава съществува от някакви си 130 години, накъсани от две-три войни и 45 години комунизъм. Дори Съединените щати и Италия имат по-дълга държавна традиция от нас.

11. Българите са лоялни.
За мнозина сънародници лоялност е дума, чието значение трябва да проверяват в речника. Един приятел има склад във Варна. Голям склад. Складът има нужда от домакин и моят приятел наел млад мъж на длъжността. Три дни по-късно склададжията зарязал склада – без да си направи усилието да предупреди или да заключи. Дни по-късно, когато приятелят ми го открил, служителт обявил, че е напуснал, защото решил да учи. Приятелят ми го уволнил дисциплинарно. Четири години по-късно двамата продължават да се съдят. За ефективността на българския съд – по-нататък.

12. Всичко в България е уникално.
Някой би казал, че никое от изброените неща не е характерно само за българите. Така е. В Холивуд процентът на разводите е по-висок. Турците имат герй, подобен на Гюро Михайлов. Байрактар Баба не изгорял със знамето, но го изял по време на битките в Галиполи в Първата световна война и, разбира се, умрял. Турците имат и доста екстравагантна теория за конспирацията. Според нея турски учени открили в Босфора цялото злато на Османската империя. Световната банка обаче забранила на турците да го васят, за да не се наруши световният златен баланс.
Хора, които не обичат да се къпят, също има навсякъде и всеки балкански народ – без турците – разказва с удоволствие за героизма, с който забавял нашествията към Европа.
Поляците и германците имат много по-неприятна история с отношението им към малцинствата, а нечестните хора, лентяите и обикновените некадърници са световна напаст.
Във всичко от това ние съвсем не сме уникални. По същия начин не държим правата върху кебапчетата, шопската салата, розовото масло, паметниците на ЮНЕСКО и оперните певци. Всъщност, ние, българите, въобще не сме чак толкова уникални нито в доброто, нито в лошото – напълно обратното на това, което повечето от нас вярват от сърце.

Източник: Списание EGO

When I was young, it seemed that life was so wonderful,
A miracle, oh it was beautiful, magical.
And all the birds in the trees, well theyd be singing so happily,
Joyfully, playfully watching me.
But then they send me away to teach me how to be sensible,
Logical, responsible, practical.
And they showed me a world where I could be so dependable,
Clinical, intellectual, cynical.

There are times when all the worlds asleep,
The questions run too deep
For such a simple man.
Wont you please, please tell me what weve learned
I know it sounds absurd
But please tell me who I am.

Now watch what you say or theyll be calling you a radical,
Liberal, fanatical, criminal.
Wont you sign up your name, wed like to feel youre
Acceptable, respecable, presentable, a vegtable!

At night, when all the worlds asleep,
The questions run so deep
For such a simple man.
Wont you please, please tell me what weve learned
I know it sounds absurd
But please tell me who I am.

През следващите два дни валя като из ведро. Истинско екзистенциалистко време. Подходящо за четене на книги, в които непрекъснато се описва страх, самота, отвращение, отчаяние, грозота и абсурдност! Когато на втората сутрин в стаята ми влезе келнерката, за да узнае какво бих искал да закуся, аз по погрешка отвърнах: "Порция безнадеждност!" Така дълбоко бях навлязъл вече в материята. Момичето не ме разбра. Съвременната култура прониква твърде бавно в планинските краища. Най-после се споразумяхме за шунка с яйца...
Една от главните задачи на екзистенциализма е да изследва страха и свободата в тяхната тайнствена взаимовръзка. Страхът произлизал от Нищото, което се представяло на хората като Нещо - тъкмо четях това, когато спретнатата келнерка пристигна отново и постави пред мен чиния с четири яйца на очи.
- Още нещо? - попита тя.
- Н и щ о - отвърнах аз.
Бедното момиче дори и не предполагаше какъв философски разговор водим. Тя ми се усмихна, сякаш не й се искаше да си тръгне. Лесно й беше да се смее. Строго погледнато, тя всъщност не беше индивидуалност и поради това се бе лишила както от свободата, така и от страха си. Освен това навярно беше и религиозна, така че, когато се наложеше, можеше да се ползва от услугите на "борбата със страха сред общността".

...................

Но ми помогна още и това, че със себе си бях взел и една книга върху екзистенциалистката теория на познанието. Скоро ми стана ясно, че ужасното ми опасение е било малко преждевременно. Прочетох, че светът съществувал такъв, какъвто го опознаем и "само дотолкова". Не било вярно, че в нашата действителност се "въплъщавали" сенките на вечните идеи - и нищо повече. Не било вярно, че не може да се опознае светът "в себе си", а можело само да схванем дадената ни за него схема - и нищо повече. Също не било вярно, че трябва да действаме и да нареждаме живота си така, "сякаш" нашата действителност е истинска. Камък ми падна от сърцето. След като съм така привързан към гениалната мисловна поезия на Платон и Кант - какво щастие! - не можех да бъда екзистенциалист! Но - ето че пак се появи едно "но" - нима това бе достатъчно, за да послужи като извинение за факта, че въпреки неколкодневните си усилия все още не знаех какво е екзистенциализъм? И че вместо това само бях забелязал тук-там из книгите някои противоречия и мисловни несъобразности?
И ето че погледът ми падна върху следното изречение: "Всъщност понятието екзистенциализъм е добило днес такъв обем и е станало толкова широко, че вече не означава нищо!"
В тоя исторически момент слънцето проникна през облаците. Дъждът престана, мъглата изчезна като кърпичка в ръкава на фокусник. Пъстрите ливади блестяха тъй великолепно от влагата, сякаш някакъв невидим градинар ги бе напръскал с роса. А зелените, покрити с буки и борове планини махаха към стаята ми, сякаш искаха да кажат: "Хайде, стари глупако, идвай вече при нас!"
П. П. И старият глупак отиде.